В България съдии се страхуват от прокурори: що за държава?

Автор: Еми Барух

"Състояние, при което върховните съдии не признават главния прокурор, е абсолютно нетърпимо за правовата държава, което налага да се предприемат някакви действия, за да бъде преодоляно това състояние", заяви Андрей Янкулов. Той свиква заседание на ВСС, чиято единствена точка в дневния ред е следната: определяне на временно изпълняващ функциите главен прокурор.

Това е не просто ключово решение на служебния вицепремиер и министър на правосъдието, а отдавна чакано начало на повратен момент в преплетената от зависимости магма на българското правосъдие.

Обвиняеми и обвинители, адвокати и прокурори, свидетели и съдебни заседатели, арбитри и поемни лица - всички те по различен начин участват в сложната конструкция на едно наказателно производство. От начина, по който изпълняват своите роли, очакваме спазването на фундаменталния принцип на съвременната правова система - държавната репресивна сила да не бъде концентрирана в една институция. Гарант за това е негово величество Съдът.

Съдът не е просто арбитър; той е институцията, която трябва да обезпечи равнопоставеността на страните и да ограничи злоупотребата с процесуална власт.

Въпросът става по-сложен, когато самият съд е поставен под натиск – политически, институционален или медиен. Ако съдията се окаже в позиция на нелегитимно влияние, балансът между конкуриращите се права се разклаща. А когато този баланс се разклати, се разклаща и доверието в самата система. Независимостта на съда е условие за съществуването на демократичен ред. А демократичният ред изключва възможността прокуратурата да държи сметка на съдията за постановените от него актове. Още по-малко да проверява съдиите за техните убеждения.

Популярната култура често използва тази напрегната ос като драматургичен двигател. В сериала "Адвокатът с Линкълна" (The Lincoln Lawyer) противопоставянето между защита и обвинение е представено като динамичен сблъсък на стратегии, но в основата му стои една по-дълбока тема – моралната и институционална роля на съдията като гарант на равновесието.

Има емблематични примери в България за нарушаване на това равновесие, за оказване на натиск върху български магистрати именно от страна на прокуратурата.

Няколко примера от България

Помним критиките на Лозан Панов като председател на Върховния касационен съд срещу модела на прокуратурата, които се превърнаха в символ на напрежението между върховните съдилища и прокуратурата. Помним отстраняването на съдия Мирослава Тодорова - един от най-разпознаваемите критици срещу политическата намеса и зависимостите в съдебната система, които доведоха до показни репресии срещу нея от страна на ВСС. Помним изявленията, направени пред парламентарни комисии, за опити за въздействие върху съдии. Съдия Владислава Цариградска публично заяви, че е била обект на системен натиск и заплахи. А прокурор Невена Зартова, която подаде оставка като ръководител на СРП, направи разкрития за действаща срещу съдии престъпна мрежа. "Семейството" - нещо като българска версия на Коза ностра.

"Предупрежденията" към критични магистрати са най-разнообразни. Те целят демонстриране на сила от страна на прокуратурата, която не един път е влизала в ролята на орган, контролиращ "правилността" на съдебното решение. Малко от тях обаче стават публично достояние.

"Повечето колеги се страхуват да говорят"

"За съжаление, повечето колеги се страхуват да говорят. Опитвам се да ги разбера - имат семейства, деца, имат кредити, които трябва да изплащат. Уплашени са. Някои дори за живота си”, твърди съдията от Софийския районен съд Мирослав Петров. Именно той стана широко известен в професионалната общност, след като потърси обществена и институционална защита на своята независимост заради извършена проверка на вътрешното му убеждение по конкретни дела от страна на прокурорските органи. През годините спрямо него са упражнявани различни форми на натиск от представители на прокуратурата поради критичната му позиция относно дейността им. Срещу съдия Петров бе образувано и дисциплинарно производство от изпълняващия функциите председател на Софийския районен съд – бивш прокурор. Официалният повод бе процесуален – връщане на обвинителен акт заради установени процесуални нарушения.

"Целта беше да бъда професионално екзекутиран. Това беше тежък удар върху моето професионално достойнство, защото аз смятах, че като съм добросъвестен, спазвам закона и си върша работата както трябва, няма кой да ме атакува. Но се оказа, че не е така." Това сподели пред мен Мирослав Петров. И продължи: "Съдиите, които не постановяват актове съобразно очакванията на прокурорите, са застрашени от някаква репресия, която може да бъде упражнена спрямо тях макар и с привидно легитимни способи".

Устойчивото усещане за политическо влияние, вътрешна йерархична зависимост и непрозрачност при кадровите решения водят до това, че конфликтите между прокуратура и съд се интерпретират не като професионални разногласия, а като симптом на системен дисбаланс.

Но каква държава е тази, в която съдиите се страхуват да действат независимо и обективно? В която малцина се осмеляват публично да разказват за прокурорския тормоз, на който са били обект?

Стига се до там, че някои прокурори се опитват да "превъзпитават" съдиите заради критичното им отношение към работата на обвинението. Прокурорът от Софийската градска прокуратура Йордан Петров си позволи да обвини съдия Мирослав Петров в "грешен начина на мислене", в признаци на "прекалено либерални виждания", което е фрапантен опит за дамгосване на един съдия като склонен да "залита в неправилна посока".

Поради системните посегателства спрямо съдийската независимост в началото на тази година съдия Петров отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, който следва да отговори дали европейското законодателство допуска възможността прокурорите да проверяват правилността на съдебните актове и да предлагат съдиите за дисциплинарно наказание. В самото преюдициално запитване е отбелязано, че "предприемането на подобни "дисциплиниращи мерки" спрямо съдиите в Република България от страна на прокуратурата и оспорването на правораздавателната им компетентност, отчитайки утвърдения от законодателя модел на нейното функциониране и безконтролната власт за привличане на лица към наказателна отговорност, неминуемо застрашават съдийската независимост и поставят в сериозен риск прякото приложение на европейското законодателство", както и че "липсата на ефективни гаранции за независимост на практика превръща правораздаването в Република България в дейност с висок професионален риск, поради реалната опасност от репресивни дисциплинарни и наказателни производства, а сама по себе си тази перманентна заплаха води до автоцензура и подкопава върховенството на правото". Образувано е преюдициално дело С-2/26 и предстои произнасяне.

"Правосъдието не може да бъде заложник на един човек"

Кой поставя "правилния компас" и определя посоките върху полето на правосъдието? Къде е границата между дисциплинарната отговорност и институционалния натиск? Има ли ефективен механизъм за защита на съдии при опити за натиск? Съществува ли достатъчна прозрачност при проверките срещу магистрати? Въпросите са много. Никой не очаква заседанието на пленума на Висшия съдебен съвет на 26 февруари с единствена точка в дневния ред: определяне на временно изпълняващ функциите на главен прокурор да даде отговор. Но от там трябва да се започне.

На фона на "нетърпимото състояние на правосъдието в България" министър Янкулов очаква "Пленумът на ВСС да приеме своята компетентност", защото правосъдието в България не може да бъде "заложник на един човек и нежеланието му да отстъпи от поста".

Противопоставянето "прокурори – съдии" е диагноза за степените на търпимост на обществото срещу произвола, за неговата резистентност. Защото засяга не просто конкретни казуси, а въпроса за върховенството на правото. Съществуването на съмнения за натиск върху съдии е сигнал за напрежение в самата конструкция на държавата. В демократичното общество съдебната власт е последната бариера срещу наглостта и безчинствата на властимащите.